История

Личен спомен на Румяна Боева за Европейското първенство по подводно ориентиране в Париж през 1990 г. където българския женски отбор под ръководството на Емил Попов печели европейската титла*

Никога не сме били толкова бързи под водата, като например германките и рускините, но плувахме точно, тренирахме здраво и чакахме своя звезден миг. И той в крайна сметка дойде. Всичко се случи в едно езеро край Париж (Франция), от което преди това са извличали пясък за стопански нужди. Спомням си, че водата на цвят бе млечно бяла, а видимостта – 30-50 сантиметра. Това означава, че не си в състояние да изпънеш ръцете си, за да си обтекаем. Не виждаш изобщо лага и компаса, а те всъщност са очите ти под водата.Усетихме, че нещо става още първия състезателен ден. Всички съпернички бяха неспокойни. При нас нещата бяха на другия полюс – бяхме се върнали от един лагер на морето и нямахме какво да губим. Звучи като клише, но беше самата истина – българите (треньор и състезателки) бяха едно цяло. Започнаха индивидуалните дисциплини и в „бозата” всички сме равни. После дойде т.нар. „Звезда” – едно от трудните подводни упражнения. Съвсем накратко то може да се обясни по следния начин – заобикалящ ориентир и търсиш следващия. На масата за пеленговане (т.е. снемане на курс по компас и метри) схемата изглежда като звезда. Трябва да се заобиколят 4 вехи и да се намерят още 5 и то за време. Станах втора. Само поради решението ми да търся вляво и после вдясно изпуснах златото. Това допълнително ме амбицира.После дойде отборната надпревара. Четири състезателки тръгват от четири различни старта, после се събират по двойки и накрая на обща сборна веха (така се нарича ориентирът) се отправят към финала. Състезателите трябва да финишират в центъра защото всяко отклонение носи наказателни точки. Бяхме тренирали много упорито за отборното състезание и това беше големият ни шанс. И тогава както и днес нямахме пари – за лагери, компаси, плавници и т.н. Всъщност си бяхме пълни аматьори и ентусиасти. А за заплати даже и не ни минаваше мисъл през главата. Залепихме си жълто тиксо по ръцете, гърба, плавниците – това си беше жива импровизация, но при намалената видимост във водата много ни помагаше. Впоследствие всички други отбори копираха нашия пример и се подготвяха по същия начин. На старта бяхме 19 отбора, а отборът на България започна състезанието под трети стартов номер. Изобщо не се притеснявахме. Разбирахме се само с поглед. На общата сборна веха пристигнахме с Цецка (Цветанка Георгиева – бел. ред.) първи и започна голямото чакане. Имахме определено време, но след това трябва да тръгваш – такива са правилата, независимо колко човека сме. Разперихме се като ветрило за да покрием по-обширно пространство. По предварителна уговорка аз трябваше да водя отбора към финала. Гледах си часовника. Изведнъж чувам дишане и след секунди нещо ме полази. Много бавно се извърнах и видях маска, а после усетих и ръка с халка на пръста. Разбрах, че това е Люси (Людмила Белчева – бел. ред.). Само попитах дали това са двете с Нели (Нела Ангелова – бел. ред.)... После потеглихме с пълна газ към финала. От мен воденето към нулата, от тях – да не ме загубят. В крайна сметка финиширахме всички заедно само с един метър отклонение. Започна чакането. Просто не ми се мисли какво му е било на нашия треньор (з.м.с. Емил Попов – за съжаление не е вече между живите). Дочакахме звездния си миг. Станахме европейски шампионки. Единственият женски отбор, който завърши с четири състезателки. Следващата 1991 година беше последната, демокрацията у нас навлезе с пълна сила. ОСО (Организация за съдействие на отбраната подчинена на Министерски съвет на Народна Република България – бел. ред.) се разпадна. В наши дни спортът по света си е същият, даже някои от нашите конкурентки оттогава все още се състезават. България обаче не присъства повече на състезания по подводно ориентиране. Но това е тема на друг разказ. Да кажем накрая имената на последният отбор по подводно ориентиране на България – жени: Румяна Боева, Нела Ангелова, Людмила Белчева, Цветанка Георгиева, Райна Боева. Треньор – Емил Попов – останал завинаги на 37 години.

*Личния спомен на Румяна Боева е авторски.Снимката е копирана от страницата bgswim.info